„Чл. 8 пар. 1 и пар. 2, съобр. 48 от Директива 2016/343; както и чл. 6, чл. 47 пар. 2 от Хартата; както и принципът за пропорционалност допускат ли такова тълкуване и прилагане на национален закон, съобразно които, ако един подсъдим, след като се е възползвал от предвидената в националния закон възможност да не се явява в съдебните заседания въз основа на информирано решение за това (а именно е взел това решение след като е бил уведомен за обвинението против него; за датата и мястото на съдебното заседание; за невъзможността да оспорва акта по същество поради отсъствието си; защитаван е от адвокат, на когото е поверил защитата си), този подсъдим може да бъде задържан и настанен в затвора за неопределен период от време, като единствената цел на това задържане е да се гарантира по-висока степен на защита на правото му на лично участие – а именно да бъде довеждан от затвора с цел участието му в съдебните заседания?„
Този въпрос отправя към Съда на Европейския съюз съдията от Софийски градски съд Иво Хинов във връзка с развитието на най-голямото дело за организирана престъпна група и други престъпления по разпространение на наркотици. Подсъдими в него са повече от 40 души, повечето от които бяха задържани първоначално в шумната акция на ГДБОП през 2020 г. по времето на закритите вече специализирани съд и прокуратура.
Към днешна дата почти всички са на свобода, но като цяло участват в делото лично или чрез своите защитници. Искането за тълкуване на европейското право произтича от поведението на един от тях, който двукратно изчезва за дълги периоди, и след последното му задържане е с най-тежката мярка „Задържане под стража“. Предвид неадекватното му поведение и говорене е бил обект на две съдебно-психиатрични експертизи, вещите лица по които са обаче единодушни че държането му е симулативно и е годен да участва в процеса.
Няма обаче гаранции, че ще го прави след освобождаване от ареста, поради което тази крайна мярка за неотклонение се явява единствената гаранция за участието му в процеса предвид липсата на надежден адрес, сигурна месторабота и налични средства, които да обосноват налагане на по-лека мярка. Възниква обаче колизия с прекомерната продължителност на задържането, ограничаващо правото на свобода, защитено както от националното право, така и от евродирективите и Хартата на основните права на ЕС.
„Нито чл. 8 пар. 2 от Директива 2016/343, нито чл. 269 ал. 3 т. 3 НПК не определят възможността съдебното заседание да се проведе в отсъствието на подсъдим, взел информирано решение да не се яви, като негово субективно право, което следва да получи защита. Напротив, правото на подсъдимия е да участва в процеса и именно това право получава защита. Ако той не се яви, в резултат на информирано решение за това, то отказът на съда да проведе съдебния процес в негово отсъствие няма да накърни негово право. Но дали е съответно на правото на лично участие по чл. 8 пар. 1 от директивата, ако съдът – за да го гарантира – приложи мерки за процесуална принуда спрямо отсъстващия подсъдим?
И по-конкретно, дали задължението на държавите членки да гарантират
осъществяването на правото на участие, което им поставя чл. 8 пар. 1 от Директива
2016/343, включва в своето съдържание и възможност за упражняване на процесуална
принуда, за да бъде гарантирано осъществяване на това право на участие дори против
волята на подсъдимия? Възможно ли е субективно право, предоставено от правото на
Съюза на подсъдим, да се гарантира чрез упражняване на процесуална принуда спрямо
този подсъдим, вкл. и задържане в затвор?
Запитващата юрисдикция поддържа положителния отговор. Това е несъмнено,
например, относно принудата подсъдимият задължително да посочи адрес за
кореспонденция, където да получава съобщенията от съда, вкл. за датата и мястото на
съдебното заседание. По този начин, дори и против волята му, той ще получава
информацията, нужна за осъществяване на правото му на участие. Този подход следва да
се приеме и относно другите мерки за процесуална принуда. Поради което и
задържането, доколкото води до гарантиране на максималната степен на упражняване на
правото на участие на подсъдимия, дори против волята му, е съответно на чл. 8 пар. 1 от
Директива 2016/343. Това е така, защото — отново следва да се повтори – чл. 8 пар. 2 от
директивата не разглежда възможността подсъдимия да не се яви в съдебния процес, при
наличие на условията, посочени в този параграф, като негово субективно право, което
заслужава самостоятелно защита.
До същият отговор се достига и при различен път на разсъждение. А именно е
възможно да се приеме, че правото на участие, което чл. 8 пар. 1 от Директива 2016/343
гарантира на подсъдимия, е отделно и различно от процесуалните средства, чрез които то
се осъществява. Поради което всяко едно процесуално средство, което води до
гарантиране на това право, е удачно – стига то да е предвидено в националния закон.
Оттук правото на Съюза поначало не регулира мерките, чрез които се осъществява
правото на участие – като те може да са от всякакво естество, стига да са ефективни.
Следователно е възможно подсъдимият да бъде задържан в затвора в хода на съдебния
процес, за да бъде воден принудително в съдебното заседание и така да му се гарантира
правото на лично участие“, мотивира се съдия Хинов.
Името му нашумя в юридическите среди с възприетия от него по същото дело подход да не отлага заседания поради инцидентни отсъствия на подсъдими и защитници. Позовавайки се на практика на Съда на ЕС, Хинов отказва исканията за отлагане на заседанията, след което запознава отсъстващите със събраните в тях доказателства, давайки им възможност да направят доказателствени искания, включително преразпит на свидетели и вещи лица. Целта е развитието на процеса да не бъде осуетено или прекомерно забавено предвид големия брой подсъдими и защитници.
