Д-р Асен Пейчев
Периодично в публичния дневен ред, темите за незаконни задържания с прокурорско разпореждане и неправомерни действия на полицаи при изпълнение на служебни задължения излиза в челото му. Това е тенденция, която се наблюдава (с нарастваща тревога от гражданското общество) – не само в България, но местните специфики са характерни и си заслужава да бъдат изследвани и анализирани.
Тези случаи, освен с тежките последствия за пострадалите, техните близки и роднини, значимо увреждат не само репутацията на полицията, но и, заради важното ѝ място в запазването на обществено-политическата структура, подсилват общественото недоверие и личните тревоги на гражданите, че могат да станат обект на насилие.
Може да се прояви и обратна обществена реакция – полицейското насилие постепенно да започне да се възприема като „нормално“.
Както отбелязва Т. Уудс, „При преценка, че правоприлагащите органи са допуснали грешка, то полицейските служители могат да бъдат характеризирани като насилници или злоупотребяващи с властта си. Обществеността става по-малко склонна да им сътрудничи, ако се страхува, че животът на хората или животът на техни близки може да бъде отнет по време на полицейски сблъсък. Противно на логиката, ако общественото мнение прецени, че жертвата е извършила нещо нередно и определи действията на полицейските служители са били справедливи, има вероятност сътрудничеството и докладването на престъпления да не бъдат сериозно засегнати.“
Конкретно,
следва да се откроят и други по-значими щети в мащаб от подобни действия:
– загуба на обществено доверие – полицията и нейните методи и действия започват да се възприемат като заплаха;
– нарушаване и заличаване на човешки права – това засилва усещането за институционална безнаказаност;
– поляризация и социално напрежение – в особено крайни ситуации, обществената съпротива срещу злоупотребата с власт и сила се изостря и придобива политически форми;
– общо уронване на правовата държава – създава усещане за двойни стандарти и допълнително подкопава легитимността на съдебната система, ако нарушенията не бъдат санкционирани.
Законодателството в повечето юрисдикции дава на полицейските служители широки правомощия за упражняване на техните задължения, но също така следва и да ограничи опасни или унизителни за гражданите ситуации и поведение, което е точно обратното на прилагането на законите – тяхното грубо погазване. Особено проблематични са случаите на полицейско задържане, защото те са „контактни“ и обикновено свързани с превъзходство на полицейските сили, т.е. полицейски екип задържа лице/лица, над които има тактическо превъзходство.
Друг аспект, предизвикващ тревога в глобален мащаб е, че голяма част от случаите на
превишаване на правомощията, достигащо до открито полицейско насилие
получава все по-значима политическа подкрепа.
В свой доклад от 2021 г., Службата на Върховния комисар за правата на човека на ООН (OHCHR) отбелязва, че „…тези актове на насилие и злоупотреба често са насърчавани от разделящи, дискриминационни и подстрекателски наративи, разпространявани или толерирани от политически лидери, местни власти и части от медиите, както и от произтичащата от това почти пълна безнаказаност за извършителите… Това явление е симптоматично за тревожна тенденция към нарастваща милитаризация на служителите на реда, тяхното оборудване, обучение и правила за взаимодействие, вкл. относно употребата на сила и принуда. В резултат, в много контексти се проявяват отношение, външен вид и начин на действие, свързвани по-лесно с враждебна военна сила, отколкото със служба и защита на широката общественост.“
Самите правни основания за задържане също са обект на дискусии и чести критики, защото прилагането им често оставя отворени въпроси, свързани с превишаването на полицейски правомощия. Макар и ясно разписани в чл. 72, ал. 1 от ЗМВР, те оставят широко поле за тълкуване.
Както посочва адв. С. Петкова, „…интересен е въпросът за основанието „в други случаи, определени със закон“. Тук, за да е налице правилно посочване на правното основание съобразно разпоредбите на ЗМВР, е необходимо, да е посочена изрично и конкретно разпоредбата на закона, която позволява извършване на задържане от полицията.
Ако такава разпоредба не бъде посочена, трайната съдебна практика приема, че е налице незаконосъобразност на задържането.“
Оттам насетне обикновено
започват и проблемите, в които прокуратурата и съдът трябва да се произнесат:
това е дълъг и, без преувеличение, мъчителен процес, в който потърпевшите от незаконосъобразни действия на полицията трябва да изтърпят допълнителни унижения, за да докажат, че упражненото срещу тях превишаване на правомощия е действително и съставомерно.
Казус 1: Разузнавачът Петър Вранчев осъжда прокуратурата за 112 000 лв. след набеждаване за шпионаж в полза на ЦРУ.
Петър Вранчев е дългогодишен служител на Държавна агенция „Разузнаване“ (ДАР), като последно заема . През юни 2020 г. той е призован на разпит във Военно-окръжна прокуратура-София, по време на който му е упражнен натиск да свидетелства, че документи от ДАР са изтичали към президентството.
След негов отказ,
Вранчев е обвинен от началника на ДАР Атанас Атанасов
в разгласяване на държавна тайна, заедно с друг служител (спестявам името, за да не предизвиквам допълнителни проблеми…).
Задържан е за 8 дни (странен срок, непредвиден в никой нормативен акт), след което мярката му е заменена с домашен арест, контролиран чрез електронна гривна за проследяване. Отнет му е достъпът до класифицирана информация и му е забранено да напуска страната.
Служителите на ДАР получават неофициална заповед да остракират Вранчев и другия служител, като създават непоносима професионална среда с психически натиск върху двамата.
Дотук,
нерегламентираните действия на военните прокурори
могат да се окачествят като нарушение на закона. Моралът става като допълнителен фактор, когато добавим информацията, че забраната проваля плановете му да пътува със съпругата си (страдаща от онкологично заболяване) за лечение в чужбина – тя умира през септември 2020 г.
На 10.02.2023 г. обвинението срещу Вранчев е преквалифицирано в далеч по-тежко – шпионаж в полза на чужда държава, като конкретният аспект на този „шпионаж“ е, че докладва на ЦРУ за своя ръководител (Атанасов). За да осуети ефективната защита на двамата обвиняеми, Военната прокуратура засекретява обвинителния акт.
Делото за шпионаж е внесено през октомври 2023 г. и се гледа от Софийския военен съд, макар че Вранчев вече е цивилно лице – това се случва в нарушение не само на българската нормативна база, но и на международното право.
В решение Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) от 2020 г. се посочва, че „…цивилните лица трябва да не попадат под юрисдикцията на военните съдилища. При всички обстоятелства държавата гарантира, че цивилните лица, обвинени в престъпление от каквото и да е естество, ще бъдат съдени от гражданските съдилища.“ По една ирония,
решението е взето отново по случай от българската съдебна практика:
„Мустафа срещу България“.
Усещайки „двойното дъно“ на процеса и потенциалните проблеми, които вероятно ще възникнат с погазването на международното право, председателят на състава полк. Цанко Грозев подава отвод. Върховният касационен съд (ВКС), в продължение на изпълняваната поръчка го прехвърля към Военно-окръжен съд-Пловдив (?!).
За втори път, съдебният състав се „усеща“ за проблемите, които ще си навлече и прекратява делото през март 2024 г., позовавайки се на решението на ЕСПЧ. Следва да изкажа предположението, че това решение не е в „пристъп“ на стриктно спазване на върховенството на закона, а по-скоро като самосъхранителен акт…
Констатирани са обаче редица неточности и недоразумения за шпионската дейност на Вранчев и неговата колежка от ДАР. Решението на пловдивските военни съдии не е публично достъпно – да не забравяме, че фарсът е „засекретен“!
В крайна сметка,
за нанесените му вреди, Петър Вранчев предявява иск от 500 000 лв.,
от които съдът признава едва 112 000 – явно, на толкова е оценен животът на съпругата му, както и фактът, че предпочита да запази професионалния си интегритет.
Победата е по-скоро морална, защото цялата история е ярък пример за това как корупционната верига между системата за национална сигурност и Военна прокуратура е в състояние да погази не само българските и международните закони, но и човешките съдби.
Давам си сметка, че подзаглавието, което четете по-горе, е абсурдно. По-големият проблем е, че на практика то отразява фактическото състояние, в което се намирам през последните почти две години и към момента, в който пиша тази статия –
набеден за насилник от лица, които са използвали и злоупотребили с добрата ми воля
да се даде шанс, които не заслужават. Няма да влизам в детайли по хронологията на случая, защото всички заинтересовани могат да проверят основната линия на атака срещу мен.
Последните събития отразяват моята битка с опитите да бъда набеден и да бъде накърнен не само професионалният ми и офицерски интегритет, но и да бъде уязвено човешкото ми достойнство като глава на семейство, баща и дори дядо.
За щастие, двете ми внучки не живеят в България и нямат представа, че техният дядо е „…опасен човек, непредвидим и изключително тежко, нарцистично уязвим…“
Последните квалификации са част от водевилните сценки срещу мен, в „изпълнение“ на криминалния психолог Тодор Тодоров. В интервю за ъндърграунд-формати с поръчкови източници,
той вече е издал своята „присъда“: че трябва да бъда „…осъден и прибран…“.
Както се оказа по-късно (вж. по-нататък) – той действително има възможността да „поръчва“, за което съм и завел дело срещу него.
Излишно е да споменавам, че на целия ми случай е дадена публичност, вкл. на фабрикувани записи, създадени с изкуствен интелект, както и на текст, който „по команда“ (разбирайте – срещу заплащане) се разпространи в редица медии със съмнителна репутация в няколко последователни дни след 20 февруари 2025 година.
Основен изпълнител е Тина Ивайлова, която методично и използвайки вътрешна информация от правораздавателните органи винаги се оказва в непосредствена близост, когато се налага да се явявам в съда, но и в други случаи (отново – вж. по-нататък).
Първият ми арест по случая с „тормозената“ служителка на „Военна полиция“ беше на 23 февруари 2024 година. Детайлно съм описал случая в няколко медийни публикации, но тук следва да акцентирам върху основния елемент – арестът ми беше унизителен и демонстративен – пред Министерство на отбраната (МО),
след среща с началник-кабинета на министъра на отбраната (тогава – Тодор Тагарев),
с неговия съветник ген. Радостин Илиев и др., с които се срещах в качеството си на зам.-председател на Съюза на офицерите от резерва на НАТО (CIOR).
В процесуално отношение, при това задържане са извършени редица нарушения, за които съм в готовност да предявя своите претенции към държавата по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и в ЕСПЧ.
При втория арест, непрофесионализмът и поръчковия характер на атаката срещу личността ми са още по-открояващи се.
На 2 юни 2025 г., излизайки с колата от дома си, бях засечен с автомобил без полицейски знаци, от който излязоха двама мъже, цивилно облечени, с насочени към мен пистолети. В колата беше и дъщеря ми, затова вероятно можете да си представите моето притеснение – най-вече за нейния живот. Тя изпадна в шок, а аз запазих относително самообладание.
След като се представиха като „разузнавачи от СДВР“, изпитах известно успокоение, защото разбрах, че това е продължение по същата линия на натиск върху мен. Използвайки вътрешна информация за моята работа в сферата на сигурността, вече споменатият Тодор Тодоров подава сигнал, в който твърди, че
по моя поръчка ще бъде организиран атентат срещу него от чеченски наемни убийци.
След шеметното начало на „акцията“, двамата „разузнавачи“ поомекнаха – дотолкова, че дори не ме обискираха, което е абсолютно непрофесионално и дори заплашващо собствената им безопасност – нали според техния психо-спец Тодоров съм „опасен“.
Бях откаран в СДВР, където след появата на адвоката ми, набързо бях освободен, като дори получих извинения от дознателя. Изненадващ и крайно фрапантен във втория арест е фактът, че той е бил заснет и, впоследствие, използван от Тина Ивайлова в поредния мелодраматичен епизод от нейното „разследване“ (вж. снимките).
От направения обзор и анализ става ясно, че правораздавателната система в България и органите на обществения ред често прибягват до неправомерни задържания като инструмент за оказване на въздействие върху гражданите. В хода на много от случаите се изяснява, че и двете власти умишлено действат с прекомерно насилие, изпълнявайки определен тип „поръчки“ от заинтересовани страни.
Това има пагубно въздействие върху държавността като цяло и, в частност, върху доверието на гражданите в тези ключови за функционирането на държавата системи. Редица
изследвания на общественото мнение изследват доверието в прокуратурата
(основно чрез оценка доверието във фигурата на главния прокурор) и в скала от 2 (най-ниско) до 6 (най-високо) и от резултатите се оказва, че то е устойчиво ниско.
„Според изследване на БИПИ от 2019 г. средната оценка за резултатите от дейността на обвинението в мандата на Сотир Цацаров е 3.05. Сегашното изследване пък оценява работата на Иван Гешев за 2.75, а на Борислав Сарафов – 2.81.“
И ако за публичната фигура на главния прокурор резултатите са така критично ниски, то би следвало да си представим какви са за редовите прокурори. При данните за полицията измереното доверие отново е по-ниско от недоверието – 35% доверие спрямо 58% недоверие.
Още
по-притеснителни са данните за възможния избор на реакция от страна на гражданите
в ситуация на нужда от защита – 38% биха потърсили съдействие от медиите.
На второ място (36%) е сигналът до полицията, а 16% посочват, че биха се справили сами.
Последното показва сериозен дял на избора на саморазправата като средство. 67% от участвалите в допитването посочват корупцията като основен проблем в работата на МВР. Интерпретацията на данните показва няколко тревожни тенденции:
– МВР като основен гарант за обществения ред и сигурността на гражданите устойчиво се приема като владяна и управлявана от корупция система;
– гражданите считат, че основен модел за активиране на действията, които МВР трябва да изпълни по закон, биха се случили само, ако чрез медиите има опасност за подриване на репутацията на полицията (38% биха опитали да решат проблема си, оповестявайки го чрез медиите) и произтичащите от това неблагоприятни политически последици;
– преобладаващият дял на недоверие в работата на полицията създава предпоставки за търсене на „вратички“ в законите и прехвърляне на корупционните механизми към съдебната система.
По основната тема на това проучване – неправомерните задържания – следва да обобщим, че темата изисква много по-задълбочени анализи и най-вече – стратегическа работа за намаляване на случаите, в които след разследване се установява, че прокуратурата и полицията действат в синхрон от името на поръчители на репресия.
В краткосрочен и средносрочен аспект обаче, това е малко вероятно, предвид прякото и грубо вмешателство на всички политически играчи в двете системи. Полицията и прокуратурата се разглеждат като основен механизъм за овладяване и задържане на властта от всички политически партии, без изключение, независимо от тяхната идеологическа ориентация и гледища за развитието на демокрацията и гражданското общество.
