Юлиан Войнов
Взимам повод от статията на Ан Апълбаум в Financial Times за клептокрацията, която не краде само нашите пари, тя краде демокрацията, която ще цитирам по-долу, за да направя връзка с това, което се случва на имотния пазар у нас. Една от основните черти на клептокрацията, която безспорно е изградена у нас, е прането на пари. Това е генезисът и базата, върху която клептокрацията съществува, развива се и се възпроизвежда. Прането на пари – от своя страна – е свързано с липса на прозрачност за произхода на средствата, с които се купуват имоти и активи.
Установената практика в България за покупка на имот е такава, че улеснява до абсурд прането на пари в имотни сделки. Почти няма имотни сделки, които се изповядват не реалната продажна цена. Огромна част от сделките се изповядват на данъчна оценка, която в най-добрия случай е два пъти по-ниска от реалната, а в по-голямата част на страната – и в пъти по-ниска от покупната цена.
Фирмите прехвърлят собствеността на имота още на Акт 15 (или на Акт 14), когато
стойността е драстично по-ниска от реално платената цена.
Нотариусите не са задължени нито заинтересовани да проверяват на каква реално цена се сключва сделката, както и да проверяват произхода на средствата.
В значителна част от случаите за сделките се използва банково кредитиране, с което да се оправдае произходът на средствата, но де факто банковият кредит се изплаща в изключително кратки срокове, което показва, че е ползван само за камуфлаж.
Няма институция, която да следи сериозно прането на пари,
а КПКОНПИ (или както е новото ѝ име) се използва повече като политическа бухалка, отколкото като разследващата прането на пари институция.
Прането на пари в имотни сделки има своите икономически и политически импликации в страната. Въпросът е, че ако искаме да се преборим с изградения и установен в държавата клептократичен модел, ние трябва да обърнем внимание не само на съдебната система, но и на институциите, които би следвало да са отговорни за прането на пари.
А иначе
клептокрацията, в съвременната й форма, започва през 90-те години.
Множество разследвания за издигането на власт на Владимир Путин показват например как дори като заместник-кмет на Санкт Петербург по това време той ръководи схеми за кражба на пари от държавата, прането им в чужбина и след това обратното им връщане в Русия, всичко това с помощта на европейски партньори. Въпреки че Путин е прекарал живота си като държавен служител, той използва откраднатите пари, съхранявани от вътрешния му кръг, като източник на власт и влияние оттогава.
От 90-те години клептократичният модел, създаден в Русия, се разпространи много по-далеч. От Ангола до Зимбабве
диктаторите с достъп до скрити източници на богатство
са по-способни да устоят на исканията за политическа промяна. Те могат да скрият семействата и имуществото си в чужбина. Те могат да финансират подкупи и да влияят на разследващи операции.
Аурата на секретност, която изграждат, също е част от това, което ги държи на власт. На обикновените руснаци, обикновените китайци или обикновените венецуелци не е позволено да знаят защо техните управници, приятелите на техните управници и семействата им са милиардери, защото не им е предназначено да имат никакво влияние, разбиране или познаване на политиката изобщо. Тази
липса на знания създава усещане за безпомощност, апатия, дори отчаяние.
Възходът на клептократичните автокрации също засегна демократичния свят, оформяйки го по невиждани начини. Това, че не знаем дали американци или чужденци са искали да повлияят на администрацията на Тръмп, използвайки продажбите на апартаменти в сградите на президента, е само началото на проблема. Самата архитектура на нашите градове – Лондон, Маями, Ню Йорк – е оформена от хора, които купуват къщи като тайно хранилище на стойност, които изобщо не възнамеряват да живеят в тях.
Това не би трябвало да помага на престъпниците:
повечето страни от ЕС вече имат закони срещу изпирането на пари
за недвижими имоти, например. Но дори те нямат апарата, който да ги наложи.
Междувременно в някои държави, включително САЩ, същите финансови инструменти, които позволяват на хората да крият богатство от данъчните власти, им позволяват да даряват анонимно за политически кампании или да влияят на политиката непряко.
Както липсата на прозрачност, така и безпомощността на закона
създават апатия и цинизъм по отношение на нашите политически системи,
точно както се случва в автократичния свят – цинизъм, който може да подхрани екстремизма и подкрепата за антидемократични партии и идеи.”
Предизвикателства пред демокрацията са много. Но в края на краищата именно тези предизвикателства правят демократичният свят по-устойчив на атаките на клептократите и автократите.
Фазата, през която минава България в своята борба с мафиотските метастази на плутократските управление показва, че тази задкулисна и недемократична система на власт е неустойчива и че нейният разпад всъщност спомага за прочистване на страната, въпреки бруталната съпротива. Но нека все пак отчетем, че докато до преди 5-6 години си мислехме, че животът ни ще премине под управлението на статуквото, през 2021-2024 г. в България имаше 2 правителства, които – в една или друга степен –
успяха да върнат демократичната ни ориентация в някакви рамки.
Има още дълъг път за извървяване, но разбирането на обществото, че държавата е заложник на един човек и група от хора около него, никога не е било по-силно, което пък събужда реакция за излизане от този коловоз. Все пак развитието на процесите има своя логика и тя определено не е в полза на статуквото в дългосрочен план. Но трябват още много усилия установеният тренд на процесите за последните 25 години да бъде пречупен отново в посока на свободно и демократично развитие. А това – в края на краищата – зависи от обществото (като цяло) и от лидерите на демократичния процес (в частност)!
Линк към статията на Anne Applebaum в FT: The kleptocrats aren’t just stealing money. They’re stealing democracy https://on.ft.com/4e5G8F7
________________
* Текстът е публикуван във „Фейсбук“-профила на автора. Заглавието е на редакцията.
