Разнопосочната практика на бюрата „Съдимост“ при издаване на едноименните свидетелства е значим въпрос, но постановяване на тълкувателно решение относно тяхното съдържание е недопустимо, тъй като не става въпрос за правораздавателни, а за съдебно-административни актове. С този мотив Наказателната колегия на Върховния касационен съд отклони искането на бившия правосъден министър Атанас Славов да се произнесе относно съдържанието на документа, от който става ясно дали едно лице е с чисто или обременено съдебно минало.
Поставеният в искането въпрос е: „При отбелязана реабилитация по право на основание чл. 88а от НК и искане за издаване на свидетелство за съдимост с посочена в него цел, обвързана с изискването, съдържащо се в специален закон лицето да „не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията“, следва ли тази присъда да бъде включена в издавания документ, ведно с реабилитацията, или следва свидетелството за съдимост да се издаде без информация относно осъждането на лицето?“.
Проблемът засяга изискването за заемането на някои длъжности кандидатът да не е осъждан, независимо от реабилитацията, която по закон заличава последиците от осъждането. Практиката на бюрата „Съдимост“ е в някои случаи да отбелязват в свидетелството „неосъждан“, в други – „осъждан“, ведно с настъпилата пълна реабилитация, а в трети – да вписват само данни за настъпването и основанието за реабилитацията.
Независимо от отказа да допуснат искането за тълкувателно решение наказателните съдии от ВКС разглеждат института на реабилитацията във връзка с поставения въпрос. Съгласно чл. 85, ал. 1 от Наказателния кодекс „Реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане, освен ако в някое отношение със закон или указ е установено противното“. Именно тези странични правни последици са същинският предмет на реабилитацията като правен институт.
„Възможните ограничения, които са свързани с реабилитацията, дефинирани в правната доктрина като „странични правни последици“ , са разделени в зависимост от приложимостта им на две групи, като първите засягат наказателноправното положение: например невъзможно повторно реабилитиране след изтичане на изпитателния срок при второ условно осъждане на пълнолетно лице, за окачествяване на дееца като рецидивист – чл. 30, ал. 1, изр. второ от НК и при определяне на първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода – чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС, а вторите засягат обществената реализация на осъденото, но реабилитирано лице за заемане на определена длъжност, които в по-съвременната теория сполучливо са дефинирани като „извъннаказателни“.
Именно кръгът на втората група ограничения, който към 1992 г. е бил
сведен до невъзможността за заемане на съдебна длъжност и за упражняване на
адвокатска професия (каквато е правната регламентация понастоящем само за
първата категория – чл. 162, т. 4 от ЗСВ), към момента е съществено разширен с
въведено в редица закони изискване в посочения смисъл – лицето да не е
осъждано, „независимо от реабилитацията“.
Втората категория – извъннаказателните странични правни последици на
реабилитацията и тяхното различно оценяване са в основата на нееднаквото
съдържание на издаваните свидетелства за съдимост. За това и отправна точка
при обсъждане правната същност на реабилитацията в аспекта на поставената в
искането проблематика е относимостта на извъннаказателните странични
последици към юридическия факт на нейното настъпване – конкретно на
пълната реабилитация по чл. 88а, ал. 1 – ал. 4 от НК, съобразно формулирания в
искането въпрос“, аргументира се ВКС.
Изводът е, че изискванията за заемане на съответна длъжност, регламентирани в редица
специални закони, съгласно които кандидатът освен на другите поставени
условия следва да отговаря и на условието да не е осъждан, „независимо от
реабилитацията“, не са с правноопределящо значение по отношение
настъпването на пълната реабилитация. Посочени са множество нормативни актове: Изборен кодекс, Закон за частните съдебни изпълнители, Закон Закон за държавната финансова инспекция, Закон за правната помощ, Закон за нотариусите и нотариалната дейност, Закон за защита на личните данни, Закон за противодействие на корупцията, Закон за предучилищното и училищното образование, както и редица закони за устройството и дейността на службите и армията.
„Нормата на чл. 88а, ал. 1 от НК е ясна и от съдържанието ѝ следва, че при изпълнение на посочените в ал. 1 и съответно ал. 2 – ал. 4 предпоставки „осъждането и последиците му се заличават, независимо от посоченото в друг закон или указ“. Добавеното „в друг закон“, за разлика от предвиденото в чл. 85, ал. 1 от НК само „закон или указ“, не е случайно, а разкрива законодателната воля да изключи всякакви други изисквания препятстващи правопогасяването факта на осъждането и последиците, които държавата свързва с него. Казано с други думи, предвидените в специални закони ограничения за заемане на длъжност, които са свързани с реализираната наказателна отговорност на кандидата, като обективен факт от действителността, не засягат правния му статус на неосъждано лице, когато спрямо него са изпълнени всички предвидени в чл. 88а, ал. 1 – ал. 4 от НК условия. Те имат значение към преценката за неговата обща годност, включително и в морално-етичен аспект, да заеме определена длъжност“, разясняват от ВКС.
И посочват, че в Наредба № 8 от 26 февруари 2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост адекватно е предвидено, че в свидетелството за съдимост не се вписва осъждането за престъпление, което е амнистирано или за което лицето е реабилитирано. Затова няма колизия между правните последици на настъпилата пълна реабилитация, която задължава всички да третират лицето като неосъждано и съдържанието на свидетелство за съдимост, което безусловно следва да ги отразява.
„Върху последното целта, за която същото се издава, е неотносима. Още по-малко е от естество да повлияе върху правния статус на заявителя, респективно да го промени. Ето защо и целта, за която се издава свидетелството за съдимост не е основание за отклонение от посочения в чл. 39, ал. 2 от Наредбата принцип. Пълната информация за съдебното минало на лицето, когато същата се изисква с оглед условията в специален закон то да „не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията“, е обусловена от необходимост, която е със служебен характер и в чл. 33, ал. 5 от Наредбата е предвиден ред за нейното предоставяне“. Това е т. нар. справка за съдимост, която се издава за служебна цел.
