Асен Пейчев преди скандала (снимката вляво) и след това – през март 2024 година. Дали има смисъл да обясняваме, че разликата между тогавашното и сегашното му състояние е повече от очевидна? Чудно защо ли…
Както ви обещахме преди три-четири дни в първия епизод от сагата, посветен на 25-годишните нескопосани псевдореформи в т. нар. служби, озаглавен „Военна полиция – змията, която всички политици мразят, но крият в пазвата си…“, днес продължаваме с един пример за драстична злоупотреба със служебно положение, която върви от октомври 2023 г. и… никой с нищо не е в състояние да ѝ сложи край.
Става дума за компроматната война срещу о.р. генерал-майор Асен Пейчев, довела до неговия незаконен арест, до още по-незаконния му престой зад решетките с полицейска заповед и конфискуване на пет мобилни телефона, които седем месеца и половина отлежават в нечие чекмедже „просто така“.
Преразказваме набързо професионалната биография на Асен Пейчев, защото за подробната му „такава“ си трябва цяла книга: възпитаник е на отдавна несъществуващото Средно милиционерско училище “Ф. Е. Дзержински”-Пазарджик, завършва Академията на МВР и защитава по-късно там докторантура по национална сигурност и контратероризъм, преподавател е в Международна академия „Командос“ и Югозападния университет „Неофит Рилски“ (Правно-исторически факултет, катедра „Национална сигурност“), в момента работи в Дирекция “Борба с наркотрафика” при ООН.
Г-н Пейчев, откъде тръгва скандала с Вас и защо все още той върви под сурдинка?
– Аз съм преподавател в Правно-историческия факултет на Югозападния университет, катедра „Национална сигурност“. Едно момиче, което тогава беше трети курс, а сега е четвърти, се завъртя около мен и потърси помощ да бъде назначена във военна полиция. Тогава с директора на Военна полиция бяхме в изключително добри взаимоотношения и аз бях един от хората, които направиха така, че президентът Румен Радев да го назначи. Имаше съпротива срещу него от президентството – че е некомпетентен и че е доста ограничен човек – което впоследствие се оказа точно така. Значи, поговорих аз с него, а тя си пусна документите. Това момиче по принцип има физически проблеми и се наложи да й уредим медицинското, физическия изпит, психоизпита.
В какъв смисъл физически проблем?
– Значи лицеви опори, тичане, скачане… Тя не беше в състояние да направи каквото и да било. Между другото, това е голям проблем, не е само при нея. Това е проблем на цялата военна полиция, на начините им на подготовка… Така или иначе, в началото на октомври 2023 г. тя беше назначена и започна работа. Да, излизали сме и сме пили кафе, но нищо повече. До ноември, когато по време на коктейл, организиран от Асоциацията на полицейските началници, при мен дойде бившия шеф на ДАТО Огнян Атанасов (днес член на Бюрото за контрол на СРС – бел. ред.) и ме попита „Абе, познаваш ли Анастасия Стойнева?“ Аз му отговорих, че я познавам, защото е моя студентка. И тогава, със следващите си думи, той ме хвърли в най-дълбокото и най-мътното: „Абе дойдоха при мен едни хора, някакви любовни взаимоотношения сте имали, ти си я натискал като преподавател за секс и не знам какво си още…“
При което аз се втрещих. Опитах се да й се обадя, но тя ми затвори. След това заведох дело за клевета и набеждаване, защото такива неща категорично няма.
Как и пред кого точно Ви е оклеветила и набедила?
– Че съм я натискал за секс, за да й давам изпитите. Говорила ги е тези работи пред група бивши служители на МВР и на Министерството на отбраната.
Просто им е разказвала в неформална обстановка, нали? Или е пуснала срещу Вас жалби и сигнали?
– Официално, към онзи момент, срещу мен тя не беше предприела абсолютно нищо. За сметка на това обаче аз веднага пуснах жалба, защото Атанасов ме изложи пред доста високопоставени действащи служители на МВР.
На 16 декември бях в Радомир по работа и имах среща с една бизнес партньорка. Докато я чаках в колата си, срещу мен се зададе автомобил, който спря до мен, прозореца се отвори и започна една… В колата се оказаха това момиче и баща й – те са от Радомир – които не се задоволиха само приказки, ами насочиха и пистолет срещу мен. Аз се притесних, тръгнах да бягам, а те ме преследваха чак до кръговото движение на село Драгичево (около 20 километра – бел. ред.). Веднага се обадих на началника й, разказах му какво се е случило, а той вика „Не е възможно, тя в момента е на работа“.
След два дни проверих кое как е и се оказа, че тя е била нощна смяна на 15 декември, а на 16 декември е почивала. Тоест – той знае и я крие.
На 18 декември подадох жалби (16 и 17 декември са събота и неделя – бел. ред.) във Военно-окръжна прокуратура, в Инспектората на МО и до софийския директор на Регионална служба „Военна полиция“, където тя се води на работа като военен полицай – младши сержант.
Веднага след това, срещу мен започнаха да валят молби и жалби – в Първо РПУ – София, в ОДМВР – Перник, в РПУ – Радомир, в Първо районно -Благоевград, в ОДМВР – Благоевград… Някаква безумна атака с още по-безумни жалби.
Какви са претенциите на враговете Ви, защото сама девойка едва ли може да организира подобна офанзива?
– Малоумни някакви – че съм й срязал гумите на колата, че съм й запушил ауспуха, че съм я атакувал с джипа си и съм застрашил живота ѝ… Все лъжи, защото дори на видеокамерите се вижда, че по това време аз просто не съм бил там. Където и да е това „там“. Странното в случая е, че тази сага продължава, въпреки че аз пиша контражалби на всяка нейна инсинуация.
На 23 февруари 2024 г., в качеството си на заместник-председател на Съюза на офицерите от резерва (СИОР) бях на среща с началник-кабинета на министъра на отбраната Тодор Тагарев, с неговия съветник – генерал Радостин Илиев (в момента той е служебен заместник-министър на отбраната – бел. ред.) и с един колега от Военно разузнаване. Срещата се проведе в кабинета на началник-кабинета на министъра. И хората казаха – „Хайде, давай сега, обясни ни за какво става дума и каква точно е тая ситуация!“ Те явно са започнали да дочуват оттук-оттам по нещо, но явно не са могли да повярват просто така – на първо четене.
Е, ако и хората, с които сте имал среща тогава, не могат да заповядат на подчинените си да проверят кое е вярно и кое са слухове, как ли точно се оправяме с актуалната ситуация около войната в Украйна, конфликта в Ивицата Газа и със заселването на Европа с радикални ислямисти, преструващи се на злощастни бежанци?
– Ще го кажа, няма от какво да се притеснявам. Ръководството на министерството – и в кабинета „Денков“, и в кабинета „Главчев“ са се хванали за главите покрай нарушенията във Военна полиция. Системно има жалби и оплаквания срещу служители, сигнали за военни полицаи, замесени в разпространение на наркотици… Тогава аз се обърнах към мои приятели от ДАТО и ги помолих да проверят това момиче какво е, че да ми образува такива нерви. След три-четири седмици те споделиха, че тя има връзка с един 51-52 годишен „цигански барон“, известен на органите като наркодилър за Перник, Радомир и Благоевград. Явно тя му е вършела някакви „услуги“ – с униформата и служебната си карта – защото е била засичана на адреси, където държавен служител няма никаква работа. Нито през деня, нито през нощта… Изпратих на нейния директор (става дума за бригаден генерал Ивайло Сотиров – бел. ред.) цялата информация, с която разполагам, мислейки го за приятел. Обаче се оказа, че той вече е много по-голям приятел с нея, а не с мен.
Това как се отрази на законоустановените длъжностни лица, до които сте пратили сигналите и жалбите си?
– Ами… тегаво се отрази. Тоест – по жалбите ми не се случва нищо правилно и нормално. Тъкмо обратното – разбрах, че след всеки мой сигнал специално подбрани военни полицаи ходят и търсят компромати по мой адрес.
Да бе!
– Така си е. „Координаторът“ се казва Мирослав Петков и е протеже на началника Ивайло Сотиров. Друго интересно обаче – когато ме арестуват…
Е, Вие взехте шеги да си правите вече. Как така ще Ви арестуват?
– Както се арестуват заподозрени и заловени на местопрестъплението – с белезници, буркани и сирени, обиски и изземания.
И кога това?
– На 23 февруари, веднага след срещата с началник-кабинета на министъра. В 16 часа аз влизам в министерството, а в 16.30 тя отива в СДВР и пуска сигнал срещу мен. Защото била дежурна на бариерата и като съм минал покрай нея, съм я бил заплашил с убийство. Пълни глупости, защото нито нея съм видял, нито когото и да било. На излизане обаче – около 17.30 часа – на стотина метра от министерството ме заграждат отпред и отзад, ти ли си Асен Пейчев, аз съм, ами арестуван сте! Закараха ме в Първо районно, но там онзи, който трябваше да ме вкара в ареста, отказа и ме върнаха в СДВР. Там ме държаха 4-5 часа просто така – без някой да ми каже за какво съм задържан или пък да бъда разпитан.
Тези две хвърчащи листа, колкото и страховито да изглеждат, гарантират на Пейчев най-малко две “неща” – обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и спечелено дело срещу държавата в Съда по правата на човека в Страсбург.
Адвокат? Килия? Четене на права?
– Не, абсолютно нищо. Защото това си беше откровена постановка.
А защо не Ви е задържала Военна полиция?
– Това е голямата мистерия. По Закона за въоръжените сили и отбраната, след като съм заплашил военен служител, би трябвало да ме арестува Военна полиция и да ме разследва Военна прокуратура. Сотиров обаче използва като маша СДВР. В медиите се появи информация, че съм задържан във връзка с някакви обиски в застрахователната компания „Лев инс“ на Алексй Петров. Това също е част от постановката, защото беше използвано като претекст за претърсване на жилището ми, пълна дивотия. Да, познавах Алексей Петров и съм имал взаимоотношения с него – най-малко заради съвместната ни работа в ДАНС. Но да ме подлагат на такива евтини постановки и да си мислят, че ще ме сплашат… Явно изобщо не са си научили и този урок.
Как така са обискирали и жилището Ви? Някаква заповед за обиск да са показали на някого?
– Не, абсолютно нищо не показаха. Влязоха, започнаха да ровят, иззеха ми пет телефона – от колата и от апартамента – и към един часа през нощта, след като адвокатите ми и едни мои приятели вдигнаха пушилка, ме закараха в Трето РПУ-София и със заповед за полицейско задържане по неотложност ме затвориха в една килия. Чак там ми показаха жалбата на Анастасия Красимирова Стойнева от Радомир, според която съм бил заплашил с убийство и нея, и семейството ѝ.
И кога сте я заплашил – на влизане в Министерството на отбраната или докато тя и баща ѝ са Ви преследвали от Радомир до Драгичево?
– Докато съм влизал в министерството, а тя е била дежурна на бариерата.
Да Ви е снимала камера как я заплашвате, а тя изпълнява бойната си задача в мирно време и Ви неутрализира за агресия срещу длъжностно лице?
– Абсолютно нищо. Докато минавах покрай бариерата, жива душа не видях. По-интересното е, че 15-30 минути след арестуването ми, при министър Тодор Тагарев е дошъл един от шефовете на Военна полиция, връчил му един наръч компрометиращи материали за мен и започнал да ме оплюва много старателно.
Ефект някакъв?
– По мой адрес – никакъв, след като разговарям с Вас два месеца по-късно. Истината обаче ще излезе наяве, защото и Тодор Тагарев, и служебният министър на отбраната прекрасно знаят какво и защо се случва във Военна полиция и около нея. Военна прокуратура също е в час с проблемите. А благодарение на Вас – имам предвид „БАНКЕРЪ“ – искрено се надявам МВР също да влезе в час със злоупотребите в полза на Анастасия и покровителите ѝ. Защото, едновременно с малоумното ми задържане, пред къщата на Анастасия и родителите ѝ е „инсталирана“ охрана от тежковъоръжени жандармеристи – от 23 февруари до ден днешен – 17 април. Благодарение на едно писмо, изпратено от шефа на „Военна полиция“ до шефа на Главна дирекция „Жандармерия“.
Който иска да научи истината, спокойно може да провери дали, кога и защо тази служебна кола е била паркирана пред фамилната къща на военната полицайка Анастасия в Радомир.
А Вие, след като сте такава заплаха, защо още сте на свобода?
– Защото ме пуснаха след изтичането на полицейските 24 часа и ми се извиниха, че военните ги били използвали…
А защо военните не използват собствените си сили и средства, за да опазят живота и здравето на безценния си радомирски кадър?
– Така де, то това е интересното. Аз, след като излязох, пуснах жалба до министъра на вътрешните работи – за действията на служителите му, и до министъра на отбраната. Има проверка на Инспектората на МВР, чиито анализ върви в посока, че цялата тази история е изключително незаконосъобразна, обжалвал съм и заповедта за задържането ми пред Софийския районен съд.
Значи нещата явно не се развиват в полза на „Радомирската задруга“, тъй като отдавна щяхте да бъдете привикан я на разпит, я за ДНК-експертиза на косми в багажника на Анастасия, я защото сте ухапал баща й по левия глезен, примерно.
– Така си е. Сотиров е пращал военни полицаи да въздействат, но не са успели да пробият. И това могат да го потвърдят както шефът на РПУ-Радомир, така и директорът на ОДМВР – Перник. Ако искате, може да потърсите мнението и на полковник Венци Радков – бивш директор на Регионална служба „Военна полиция“ – Пловдив.
Той пък какво общо има с историята Ви?
– По негово време беше трагедията с един старши лейтенант от Военна полиция, който се самоуби при едни много загадъчни – даже абсурдни – обстоятелства. Няма да описвам с подробности, но официалното заключение беше като да се е самоубил с три-четири в гърба. Като на следващия ден трябваше да сключи брак с годеницата си, бременна в шестия месец.
И каква е връзката, все пак?
– Самоубийството на старши лейтенант Тодор Манчев е в резултат от натиска, който му оказва Ивайло Сотиров във връзка с нахлуването на американските командоси във фирмите на Граф Игнатиево. Обвиниха го, че едва ли не той е бил виновен за всичко, две юристки от Военна полиция го подложиха на нерегламентирани 9-часови разпити – което е назаконно, защото по закон би трябвало да го разпитват разследващи полицаи, следователи или прокурори. После го доведоха в София…
А Вие защо сте толкоз запознат с тази драма?
– Защото съм лоялен към каузата и колегите. И понеже понаучих подробности, а Ивайло Сотиров разбра, това ми донесе допълнително омраза и негативи. Какво е интересното в този случай? Те твърдят, че е самоубийство, защото вратата на помещението е била заключена, а прозорците – затворени. Но го погребват без да бъде извършена аутопсия и без да извадят проектила. По-късно, когато се „разсмърдяхме“ аз и едни други хора, направиха аутопсия и… засекретиха протокола. Според информацията, с която разполагаме обаче Тодор Манчев се бил застрелял с „Макаров“, но проектилът в тялото му се оказа от съвършено друг вид пистолет.
Също като Янко Димов навремето, който при заключена врата се бил самоубил без да иска, докато си чистел пистолета. И като приятелят му Свилен Панайотов, първият шеф на българския ФБР-офис, който тръгна да разследва инцидента и няколко месеца по-късно също беше намерен самоубит…
– Не само. Шефът на Първо РПУ – София Захариев, също го обявиха за самоубиец, деликатно премълчавайки факта, че е сложил край на живота си с… три куршума. Както и да е. Това също ми донесе доста негативи в очите на Сотиров. Стигна се дотам, че се наложи чрез приятели, познати и колеги да проверявам в службите кой и защо ме следи.
И какво се оказа?
– Ами следили са ме от Военна полиция, даже засякох „опашките“ на няколко пъти, снимах ги, проверих ги и се оказа, че са си точно военни полицаи, близки до Ивайло Сотиров.
Следва продължение…
