Александър Маринов
Отминалата 2023 г. ни поднесе – освен всичко останало – налагането на нов модел на управление на страната, в който всеки провал се превръща в грандиозен успех, а неудържимото самохвалство заменя обективния анализ. А ако нещо все пак не се вмества в тази парадигма, то просто се премълчава с упование на късата обществена памет. Лъжата се превърна в основен инструмент на държавната власт. Лъже се постоянно, на едро и на дребно и най-вече – безцеремонно. Българските политици отдавна не са приятели на честността, но такъв патологичен мащаб на управленско измамничество наистина е без прецедент.
Странното е, че това поведение, което би вбесило всеки нормален човек в личния му живот, като че ли минава безнаказано в публичната сфера. Обществената реакция към демагогията е вяла и създава впечатление за
привикване към безсрамната злоупотреба с власт,
представяна като висша държавническа отговорност. Така възникна и укрепва измамното усещане, че формиралата се уродлива триглава управленска хидра може да прави безнаказано каквото и докогато пожелае. Въпросът „докога“ става все по-безсмислен, защото тормозещата ни властова вакханалия би трябвало отдавна да е приключила, поне по някакви рационални критерии.
Но колкото и да е ненормална българската политика, дори в нейното изкривено пространство има граници на възможното. Тези, които днес управляват и се разпореждат със съдбата на страната и нацията, приличат на маймуна, намерила бойна граната и решила да си поиграе с новата играчка. Въпрос на време е да дръпне халката на взривателя, а последиците са ясни – да му мислят тези, които са наоколо. В случая с маймуните, които си играят с управлението на страната, потърпевши ще бъдат огромното мнозинство от българите, независимо дали са подали гранатата или само са гледали с любопитство както ще стане.
Доброто или просто
нормалното управление има свои закони,
както писани, така и неписани. Този, който има власт, може в даден момент да пренапише законодателството по свой образ и подобие, но това не води до отмяна на закономерностите на функционирането на политиката и обществото. Те се налагат с желязна сила и наказват самозабравилите се властници, но за съжаление – и тези, които са им позволили да безобразничат. В началото на 70-те години Александър Солженицин описва тази ситуация със следното картинно сравнение: „Изглежда високопоставените управленци и маститите икономисти не са в състояние да проумеят това, с което е напълно наясно дядото в най-затънтеното село – не е възможно десет червея да гризат до безкрайност една-единствена ябълка“.
Не е толкова странно, че глупавите и дори абсурдни решения се представят като връх на държавническото изкуство. В угодническа медийна среда и при липса на твърда обществена реакция не е трудно провалът с Шенген да се превърне в грандиозна победа на правителството, фактическото бетониране на статуквото в съдебната власт да се рекламира като смела реформа, а съчиняването на фалшив бюджет да се обкичи с лаврите на шедьовър на публичните финанси.
Истинските проблеми ще дойдат малко по-късно,
когато стане ясно, че червеите са изгризали ябълката, по-точно – когато блеснат ефектите от шмекериите на „високоотговорните“ управляващи.
Разбира се, имаме достатъчно основания да предположим, че поне част от „героите на нашето време“ са наясно с неизбежните последици и си правят сметки как да се измъкнат от отговорността за тях. Взаимните критики и нападки ще продължат и през новата година, но времето на приказките изтича и ще трябва да се премине към действия. В това отношение предстоят три критични момента, които едновременно представляват както заплаха от политически провал, така и алиби за измъкване от лошата компания. Една от основните цели на тройната коалиция бе постигната чрез промените в Конституцията – възможностите да им бъде търсена отговорност (от служебно правителство или от правораздавателната система) бяха чувствително орязани. Можем да очакваме, че въпреки противоречията ще бъде постигната сделка за попълване на Конституционния съд, за да се осуети в максимална степен отхвърлянето на спорните промени в основния закон.
Оттук насетне обаче предстоят сблъсъци, които ще започнат с попълването на органите с изтекъл мандат (неправилно наричани „регулатори“). Там интересите са твърде различни, което ще направи пазарлъците трудни и нервни. При това над сделката все по-осезаемо ще виси
предизвикателството на наближаващата ротация.
В момента никой не я поставя под съмнение, но вече се заявяват коренно противоположни виждания за начина на осъществяването й. ПП-ДБ искат да я сведат до смяна на местата на Денков и Габриел, докато ГЕРБ вече обявиха мащабни персонални промени в състава на правителството, при това с основен аргумент, че мнозина от министрите не се справят. ДПС официално не заявяват отношение, но Пеевски едва ли ще мирува, особено предвид съвпадението на този процес с решаването на лидерския въпрос в движението.
Все повече стават предположенията, че в действителност нито един от основните играчи няма изгода от продължаване на тази властова конфигурация, поради което моментът на ротацията ще бъде използван като претекст за разтурването й. Тук трябва да отчитаме и третото критично обстоятелство – предстоящите в началото на юни избори за Европейски парламент, които този път ще имат по-голямо от обичайното политическо значение, както за съществуващите, така и за евентуалните нови формации.
Междувременно с всеки изминал месец все по-ясно ще се усещат реалните последици от
лавината от законодателни и управленски грешки.
Ще се проявят ефектите от преждевременната отмяна на дерогацията за руския петрол, възможни са сътресения в работата на „Нефтохим“. Ще проличи разминаването между щедрите обещания и реалните възможности на хазната. Ще станат ясни последиците от „Шенгенския триумф“.
С една дума, идва моментът някой да получи „черния Петър“. Все пак нека не забравяме, че целта на първообраза на тази симпатична детска игра е била да се определи кой ще плати сметката в кръчмата.
