Крайно време е еврочиновниците в Брюксел веднъж завинаги да проумеят една елементарна истина по наш адрес: в България нещата ще тръгнат да се променят към по-добро в онзи момент, когато те (еврочиновниците) излязат от 20-годишния си ступор, престанат да повтарят заклинанието „Върховенство на закона“ и се откажа от идеята да ни превърнат в нещо като свой образ и подобие.
Иронията е съвсем умишлена, защото от край време е известно, че без да яде бой, българинът по команда в калъп не влиза.
Този простичък факт са го изпитали на гърба си не една и две, а цели пет империи – Византийската, Латинската, Османската, Третият райх, Съветският съюз. Изпитват го и лидерите на Европейския съюз, които през декември 1999 г. лековерно ни дадоха пътна карта за присъединяване към ЕС и само една петилетка по-късно сбъднаха… най-неочаквания си кошмар. С две думи –
пуснаха в пазвата си не змия, а цяла целеничка триглава ламя.
Всъщност – върху гърбовете и джобовете на обикновения европейски данъкоплатец се стовариха всичките ни „приказни“ герои. Като започнем с Умник Гюро и Пенчо бре, чети, минем през Хитър Петър и Андрешко, та стигнем до свидната щерка „Примък-отмък“ и юнакът, що бозал 25 години.
Резултатите са известни много отдавна, но някак не виждат полагащия им се бял свят, защото
стотици разноцветни добросъвестни храненици
непрекъснато и грижливо ги смитат под миндера.
Примерно – средствата по трите предприсъединителни програми на ЕС – ФАР, ИСПА и САПРД, чрез които трябваше да финансираме прехода си от планова икономика и командно-административна система към пазарна икономика и развито гражданско общество, вместо да ги усвоим като нормални хора – до влизането ни в ЕС на 1 януари 2007 г., продължихме да ги харчим чак до… 2015 година.
Втори пример – т. нар. съдебна реформа. Темата стана много актуална още през 1991 г. , когато СДС взе властта с малко, но завинаги. Само за половин година правителството на Филип Димитров и парламентарното мнозинство на СДС
уволниха и пенсионираха близо 17 000 души
от системите на Министерството на вътрешните работи, Българската народна армия, прокуратурата, съдилищата, специалните служби, контролните органи.
Поне половината от „напъдените“ си бяха изритани съвсем основателно, защото бях протежета, връзкари (по днешному – калинки) или „слушалки“ – доброволни доносници, платени информатори или щатни агенти под прикритие. Другата половина обаче си го отнесоха просто така –
в името на политическата чистка
и заради жизнената необходимост от създаването на собствена чиновническа гвардия.
Ефектът е като вица с бумеранга, който доволно насиненият собственик в продължение на два месеца не може да изхвърли през балкона си…
Първите двама главни прокурори – Иван Татарчев (вече покойник) и Никола Филчев, си бяха чиста проба политически назначения на СДС.
Дали поради факта, че по всеки въпрос
един юрист задължително има две-три различни мнения
(истинската дума е двуличие, но да не си играем с огъня), дали поради пресоляване на манджата от страна на сините „партайгеносета“, но на третата година от мандатите им и двамата се обръщат срещу партията майка. И то по начин, който завинаги дамгосва (т.е. жигосва) все още незапочналата съдебна реформа.
Третият главен прокурор – Борис Велчев (2006-2012 г.) също си беше „политическа поръчка“, но. . . с обратен знак. В смисъл такъв, че номинацията му бе благословена и уредена от „червения“ президент Георги Първанов, известен и като идеолога и покровител на управляващата тройна коалиция БСП – НДСВ – ДПС.
Тъкмо по негово време „синята“ детска мечта –
ликвидирането на следствието като „посредник“
между МВР и държавното обвинение – придоби плът и кръв.
С две думи – в тотално нарушение на конституцията, през 2010 г. първото правителство на Бойко Борисов и подопечното му парламентарно мнозинство възстановиха съветския модел на досъдебното производство от периода 1945-1979 г., по-известен и като „Народ и милиция – едно цяло!“, и като „Народната милиция – биещото сърце на Партията!“
За Сотир Цацаров (2012-2019 г.) няма какво да кажем. Освен едно – той е първият кадрови таран, с който
висшата съдебна номенклатура слага край на партийния диктат
около и под полите на Темида.
Мантрата, че назначаването му е плод на задкулисна сделка между Бойко Борисов и Делян Пеевски звучи автентично, но си е най-обикновено менте. По простата причина, че когато Цацаров стана незаобиколим фактор в качеството му на председател на Пловдивския окръжен съд – от 1999 г. нататък – двамата „юнаци“ все още ходеха (образно казано) прави под масата.
В този смисъл, ако човек проследи еволюцията на Цацаров като главен прокурор, няма как да не узрее до единствения логичен извод: не Борисов и Пеевски са си го харесали, а
той ги е накарал да го изберат.
Който не вярва, нека проследи кой какви ги е свършил през периода февруари 2012 г. – декември 2022 г. и – ако е в състояние на духа и тялото от проследеното – да обобщи резултатите и да си признае… очевидното.
С други думи – случило се е не онова, което са казали или са вменили за изпълнение Борисов, Доган, Пеевски и някой друг обичайно заподозрян, а каквото си е наумил Сотир Цацаров.
Да, понякога в поведението им има и съвпадения, но по принцип единомислието между тях е по-скоро имитация. Или нещо като проформа фактура или предварителен договор – хем е истинско и много сериозно, хем на практика може да бъде променено по всяко време на денонощието…
