Александър Маринов
Днес някои партийни лидери и гравитиращи около тях „експерти“ гръмко предупреждават за заплахи към българския парламентаризъм, най-вече от страна на някаква пълзяща авторитарна тенденция. Българската парламентарна демокрация действително е в тежка криза, но тя е предизвикана не от зловещ авторитарен враг, а от изострилите се нейни собствени пороци.
Преди всичко, ясно се вижда, че тази форма на управление все по-тежко и необратимо се компрометира в очите на огромното мнозинство от българките граждани. Нещо повече, мнозинството от българите справедливо мотивират тази негативна нагласа с
трайната неспособност на партиите и партийно-политическата система
да изпълняват обществените си функции.
Едва ли е нужно да се доказва, че парламентарната демокрация не може да съществува и да дава плодове без жизнеспособни и ефективни партии. А у нас самите партии със своите действия в парламента и по време на предизборни кампании отблъсват избирателите и ги настройват против парламентаризма. Достатъчно е да погледнем данните за електоралната активност, доверието и подкрепата за повечето политически формации през последните 5 години. Логично е да се запитаме: кой им е виновен, а и на техните водачи, че все по-малко хора им вярват?
Но българските партии не само са скъсали нормалните връзки с гражданите. Те нанасят още по-големи щети, като опорочават институциите, на първо място Народното събрание. Защото техните парламентарни групи са основните действащи лица и изпълнители в
разиграващата се законодателна трагикомедия с елементи на фарс.
А парламентарните групи слушат безропотно тези, които ги подбират (всъщност, назначават).
Няма да коментираме всекидневните прояви на демагогия, безпринципност и фрапиращо политическо безкултурие. По-съществено е да се проследи как парламентарно представените партии потъпкват основополагащи принципи на демокрацията, преди всичко – разделението на властите. Това личи от деформираните отношения между законодателната и изпълнителната власт.
През периода на десетгодишното управление, доминирано от ГЕРБ, деформацията се изразяваше в тотално подчиняване и унижаване на парламента от страна на правителството. Народното събрание се бе превърнало в придатък на премиера, а през третия си мандат Бойко Борисов влезе в историята с уникалното постижение година и половина да не се мерне в пленарна зала.
Днес сме свидетели на противоположна крайност, макар и в неестествената ситуация на продължително (повече от тримесечно) съжителство на функциониращ парламент и назначено от президента служебно правителство. Вярно е, че в тази комбинация народните представители не могат да свалят кабинета с вот на недоверие, но енергично се стараят да компенсират този „дефицит“ със заместващи проявления на властовия си нагон.
Типични са две насоки на тези
опити на парламента да притиска служебното правителство.
Първата се изразява в почти всекидневния тормоз, реализиран чрез достигащ абсурдни размери и форми парламентарен контрол. В основната си част този необходим инструмент на демократичното управление се използва за разчистване на междупартийни и междуличностни сметки и за преследване на частни изгоди, а не за информиране на обществото и защита на автентичните му интереси.
Втората форма на диктат е по-опасна, защото изразява позабравената тенденция законодателният орган да си присвоява изпълнително-разпоредителни функции и така да извършва посегателство срещу разделението на властите. Фактически през последните три месеца българското Народно събрание в редица случаи се опитва да действа като конвент.
За неизкушените в политическата теория и история нека припомним какво представлява конвентът. Най-известният пример за това явление е т.нар. Национален Конвент, висш държавен орган по времето на Великата Френска революция и Първата Френска република. Той съчетава функциите на законодателна и изпълнителна власт и дори си присвоява правомощията на съд, като провежда процес и осъжда на смърт крал Луи XVI.
Слава Богу, засега българските народни представители раздават присъди само в преносния (политически) смисъл на думата.
Намесата в правомощията на Министерския съвет обаче е факт,
който се потвърждава най-вече от практиката парламентът да приема решения, с които не само задължава правителството да предприеме определени действия, но налага и императивни съдържателни и времеви параметри на тези действия. Ето само няколко факти.
За периода от 26 октомври 2022 г. до 13 януари 2023-та Народното събрание е приело 8 решения, с които възлага на Министерския съвет разнообразни мерки, повечето от които изцяло попадат в компетентността на министрите. Типични примери са решенията за: „задължаване на Министерския съвет да промени Плана за възстановяване и устойчивост в част енергетика“, „възлагане на Министерския съвет да проведе преговори с правителството на САЩ относно изграждане на нова ядрена мощност в АЕЦ „Козлодуй“, „възлагане на Министерския съвет да осигури условия за лицензиране на неруско ядрено гориво“, „възлагане на Министерския съвет да приеме програма за предоставяне на компенсации на небитовите крайни клиенти на електроенергия“ и дори „задължаване на Министерския съвет в срок от седем дни да внесе в Народното събрание всички законопроекти, необходими за изпълнение на междинните етапни цели по Националния план за възстановяване и устойчивост“.
Почти всички решения предвиждат крайни (често нереалистични) срокове и предписват в големи подробности какво точно е длъжен да направи кабинетът. В същото време мотивите (аргументите) за решенията са оскъдни, декларативни, а в някои случаи въобще липсват.
С това свое поведение Народното събрание нарушава не само разделението на властите, а и основополагащи принципи на доброто управление. На практика
парламентът (т.е. представените в него партии) се поставя над закона,
като отказва да подкрепи решенията си с оценка на тяхното въздействие (последиците). Липсват доказателства, че при подготовката им е била приложена нужната експертиза, а всичко се свежда до голословната политическа воля на парламентарните групи на партиите.
Логично възниква въпросът: кой ще носи отговорност за възможните негативни ефекти от тази нездрава хиперактивност, която изопачава смисъла и предназначението на парламентарната демокрация? А поуката е: на калпав парламентаризъм измисленият авторитаризъм му пречи.
